- Госпожице, имате нужда някой да ви намаже гърба?
Леле какъв идиот, той ще ми казва какво да правя, че само преди 10 минути моя мъж ме намаза старателно и забегна нанякъде. Не ревнувам - ние сме от тези семейства, в които всеки има свой собствен живот и никой не държи сметка на никого. Може да ви звучи странно, но е така. А и госпожица - това как ли трябваше да го приема - дали като комплимент или като обръщение само. Обърнах се и му се усмихнах чаровно.
- Благодаря, но вече съм намазана, ако не виждате бутнете ме и ще се уверите.
Боже, какво ми стана? Предизвиках го да ме докосне и той взема, че го направи. Изведнъж ток премина по кожата ми. Разтърси ме като гръмотевица от ясно небе. Стреснах се.
- Вървете си, господине, аз съм омъжена!
- Тогава защо сте сама на плажа?
Усетих се как започнах да мигам на пресекулки. Някаква неподготвеност имаше в мен. И някакво желание. Мъжът беше красив - мускулест, рошав със сини очи и добро телосложение. Същински принц. Кой знае колко жени беше оправил досега по същия начин. Може би ме е наблюдавал, видял е, че съм сама и решил да оправи и мен. Какво пък - няма да се женя за него - помислих си. Той ми даде някакъв знак и тръгна нагоре по плажа. Аз станах и го последвах. Не вървях, а летях. Исках по-бързо да видя къде ще ме заведе. Влезе в един хотел, намиращ се на плажната ивица, и аз след него - леко зачервена от слънцето и с мокра коса... Спря на рецепцията, обърна се и като ме видя прошепна на администраторката: "Дамата е с мен". Тя кимна доволна, а ние продължихме. Влязохме в неговата стая. Още от вратата ме хвана и ме притисна до себе си. Не исках нищо друго. Топлината му ме обля цялата. Мъжът ми... Дори забравих за него. Кой го знае с коя се забавляваше и той. Прокара ръка между мокрите ми коси и ме целуна страстно по устата с език. Банският ми всякаш сам се свлече на пода. Не усетих кога и той се оказа гол. Метна ме на спалнята и без много да му мисли се настани между бедрата ми. Наддигнах се леко, а след това той рязко проникна в мен. Нямаше нужда от игрички, бях готова още от плажа. Последваха няколко минути в рая. Очистени дишания, срещания на погледи, страстни прегръдки. Сякаш ми беше за първи път. Дори не знаех името му. Голяма работа... Момент на някаква мечтана досега сладост. Взаимен оргазъм. Политане в небесата. След като всичко приключи двамата доволни легнахме в леглото един до друг.
- Как се казваш? - едва промълвих. - Любов. - Нима? Ти си мъж, сигурно имаш име? - Казвам се любов. - Ще те видя ли пак? - Не. Любовта идва само един път.
Тогава той стана, облече се и излезе от стаята. А Аз заспах. Изведнъж чух някаква гръмотевица - толкова силна, че ме събуди. Огледах се - всъщност бях си вкъщи. Сама - моят мъж явно беше заминал за работа, а аз бях тези дни отпуска. Погледнах навън и видях как се изливаше пороен дъжд. "Мамка му - ако не беше тази гръмотевица щях да остана още десет дни на морето".
Приседнал тихо на брега -
рибарят въдицата само мята
и чакайки да клъвне на стръвта -
живота си на ум пресмята.
Но няма улов, днес не му е ден -
и тихичко душата стене,
та стана той от стола си смутен -
да тръгва май дошло е време.
Но въдицата още във реката -
изведнъж потрепна като звън.
От радостта подскочи чак душата -
"О,Господи,дали пък не е сън?"
Издърпа я със хъс и що да види -
рибка златна - да му се невиди!
Погледна го тя с двете си очички
присви клепачи и заплака в срички:
"Кажи рибарю своето желание,
какво желаеш, твоето мечтание?
На миг ще го изпълня, аз съм Гери -
приятелство със мен в тигана се не мери".
Замисли се рибарят, но за миг реши
пред рибката изля, туй дето му тежи:
"Аз нямам нищо, сам съм на света,
дори и римите избягаха в нощта...
Зарекох се веднъж вече да не пиша,
отидох в манастир - как да ти опиша...
Хората обидиха ме и сега съм лед -
за нищичко не ставам, дори и за поет..."
Зачудила се Гери що може тя да стори,
та пътя на рибаря отново да отвори.
"Щом рибката в реката просто спре да плува -
тогава и поетът ще спре да ги римува!"
Погледнал я рибарят и пуснал Гери пак
а във душата му проблесна слънце вместо мрак.
Когато се прибра химикала хвана -
живна му сърцето и поезия настана.
Най-хубавия стих той си сътвори,
публикува в "Откровения" и хиляди зезди
под него заваляха, хвалебствия безспир -
поетът се завърна, намерил своя мир.
Понякога ще ме откриваш тъжна -
под чаршафа сгушена в сълзи...
Ще ме целунеш, за да се обърна,
ще ме затоплиш с твоите мечти.
Понякога ще мрънкам недоволна -
ще си втълпявам хиляди неща.
Душата ми ше бъде често болна,
ранена от човешката злина.
А ти ще ме прегърнеш със усмивка,
с любов ще стоплиш моето сърце.
От мен ще махнеш тъжната завивка,
и после ще ме хванеш със ръце.
Дни ще имаме и хубави и лоши,
любовта ще ни изпитва всеки ден.
Светът красив е, но понявга лош е,
а ти не спирай да обичаш МЕН!
Те са твойте палачи, ала обич раздавай.
Нека с кеф ти завиждат, че добро си и мило!
От омраза не виждат, те са цвете изгнило...
Отмини ги, не слушай тази зла подигравка
Само в тебе се вслушвай, те са лоша подправка.
Твойта обич и рими никой няма да вземе,
Продължи, забрави ги - всичко ще е до време!
ала днеска погледнах навън и видях
цветна дъга по небето въздиша,
и тъгуваше тя, че за нея не пях..
Тъй красива е пак, и със мен закачлива,
и примамва ме нежно с безброй цветове.
Даже ми каза: "Ти си щастлива,
имаш добро и огромно сърце!"
А нейде край нея и слънце изгрява -
гали ме топло със свойте лъчи.
Птичка до мене лирично запява -
все едно песен от рими реди...
Тъй красив е светът и грам не ми пука,
че умря любовта и че няма те тука...
Погледни колко малко на човек му е нужно
да се чувства отново потребен и нужен!
