Приседнал тихо на брега -
рибарят въдицата само мята
и чакайки да клъвне на стръвта -
живота си на ум пресмята.

Но няма улов, днес не му е ден -
и тихичко душата стене,
та стана той от стола си смутен -
да тръгва май дошло е време.

Но въдицата още във реката -
изведнъж потрепна като звън.
От радостта подскочи чак душата -
"О,Господи,дали пък не е сън?"

Издърпа я със хъс и що да види -
рибка златна - да му се невиди!
Погледна го тя с двете си очички
присви клепачи и заплака в срички:

"Кажи рибарю своето желание,
какво желаеш, твоето мечтание?
На миг ще го изпълня, аз съм Гери -
приятелство със мен в тигана се не мери".

Замисли се рибарят, но за миг реши
пред рибката изля, туй дето му тежи:
"Аз нямам нищо, сам съм на света,
дори и римите избягаха в нощта...
Зарекох се веднъж вече да не пиша,
отидох в манастир - как да ти опиша...
Хората обидиха ме и сега съм лед -
за нищичко не ставам, дори и за поет..."

Зачудила се Гери що може тя да стори,
та пътя на рибаря отново да отвори.
"Щом рибката в реката просто спре да плува -
тогава и поетът ще спре да ги римува!"

Погледнал я рибарят и пуснал Гери пак
а във душата му проблесна слънце вместо мрак.
Когато се прибра химикала хвана -
живна му сърцето и поезия настана.

Най-хубавия стих той си сътвори,
публикува в "Откровения" и хиляди зезди
под него заваляха, хвалебствия безспир -
поетът се завърна, намерил своя мир.