На другите мъже разказваш
как с теб коварна съм била
и с подли думи им доказваш,
че съм пропаднала жена.

Защото зная - още искаш
да бъда твоя, но преди,
когато с нея се натискаше
сляп бе за моите сълзи.

Сега обаче станах друга -
сега съм по-щастлива знай,
а тя направи ми услуга -
помогна ми да сложа край.

И вярвай, че на теб напук
ще лягам вечер аз с друг,
а ти дали без мен си сам?...
За теб не искам и да знам!
 

Ханс стоеше пред компютъра и втренчено гледаше монитора без нищо да прави. Колегата му Андрей го наблюдаваше постоянно, но не смееше да подхване тема, за да не го нарани с нещо, защото той от седмица се държеше неадекватно, всякаш витаеше из облаците, все едно тялото му беше в офиса, но душата му другаде. Идваше и си отиваше безмълвно. Не се смееше както преди, не разказваше весели случки на колегите си, когато обядваха заедно, стана мълчелив и потиснат. Често слагаше тъмните си очила, за да не забележи никой сълзите в очите му, с оправданието, че има зрителен проблем.
  Всички в службата познаваха Ханс като най-веселият човек. Винаги, когато се събираха някъде беше в центъра на компанията - вечно усмихнат и изпълнен с весели истории. Но сега, като че ли, самият той имаше нужда някой да го разсмее, но никой не се наемаше с тази трудна задача. В хотелския комплекс “Ярина”  настана тягостно, въздухът започна да тежи като олово, покрай неговата мъка и останалите се натъжаваха. Ханс работеше там отдавна, може би вече имаше 10-на години. Службата , която заемаше много му харесваше, тъй-като винаги е искал да бъде управител на голям търговски център или на нещо подобно, но съдбата му даде шанс да работи в хотел, намиращ се в град Варна. Имаше нещо обаче, което тревожеше всички и то е че никога не бяха виждали черноокия красавец с жена. Дори не го бяха чували да говори за жени и понякога колегите му помежду си се бъзикаха, че може би Ханс е обратен. Кой ли обаче знаеше за неговата история, която той дълбоко криеше в сърцето си, запечатана с катинар , без да помни къде беше изхвърлил ключа. Така мина близо месец, в напрегната обстановка, без веселие и без закачки, но работата пак вървеше.
  В един юлски горещ ден Андрей реши да покани колегата си Ханс на вечеря,  с цел хем да го развесели, хем да си поговорят, белким измъкне нещо за тайните му. Той се съгласи и вечерта отидоха в механа “Кукерите”, намираща се близо до центъра на Варна. Настаниха се на една по-отдалечена масичка, за да не ги наблюдават останалите. Поръчаха си по една бира, пържени картофки с пиле и кюфтета.. Ханс набързо изпи бирата и си поръча още, след това още една и още една, докато Андрей гледаше неговата си бира и й се чудеше как да я пие, понеже не беше много от пиячите.
 - Ханс, няма ли да се напиеш - запита го загрижен Андрей.
 - Не, мога да нося - усмихна се той с чаровната си тръпчинкова усмивка.
 - Кажи какво те мъчи, от месеци не говориш нищо, всички сме в шок и паника защо си такъв?
- Влюбих се - изшепна Ханс с треперещ глас.
- Е, че в това няма нищо срамно, даже е много хубаво, защото не те бяхме виждали никога с жена. Кажи сега коя е късметлийката - побърза да го пита Андрей.
- Сестра ми! - отговори Ханс и наведе главата си над чашата, а сълзите му закапаха в халбата с бира.
- Как така, ти нямаш сестра? - замалко да изтърве вилицата Андрей.
- Моята история е много дълга, никой не знае за нея, искаш ли да ти я разкажа - зачуди се Ханс , гледайки Андрей подозрително.
- Добре, целия съм в слух.
Тогава Ханс си поръча още една бира и започна да разказва историята си.
- Когато бях малък, в 7 клас, случайно една сутрин дочух разговора на родителите си, че не съм тяхно дете. Много се разстроих, един месец не бях на себе си, в училище също ме познаваха като весел  и усмихнат човек. Когато се натъжих, се натъжиха и останалите, както сега. Никой не знаеше какво ми е. Получавах припадъци, водиха ме по лекари, а само аз знаех от какво съм болен. Никога не казах на родителите си, че съм чул истината. Никога не съм ги изоставил, защото ги обичам прекалено много, но тайно в себе си години наред исках да срещна биологичните си създатели и да ги питам защо са ме изоставили. Мина време и аз преодолях някак си болката, припадъците спряха, отново бях себе си и всички бяха щастливи от този факт. Помня думите на баща ми "Не биваше да го вземаме, защото нямаме достатъчно пари, какво ще му дадем, бедност и нищета ли? " А майка ми му каза, че любовта, която ми давали била безценна и струвала много повече от това да ми осигурят материално блаженство. Затова реших, когато завърша веднага да си намеря работа и да не съм им в тежест. Така и стана. Но първо учих Маркетинг и икономика и сега ето ме тук, в този хотелски комплекс с вас, вече 10 години заедно. - след което спря и отпи от бирата си, а Андрей го гледаше като онемял. След пет минутно мълчание от страна на двамата Ханс отново продължи - В училище много харесвах едно момиче, тя имаше красива, дълга, черна коса на къдрици, усмивка като на слънце, тяло като на топола, не ходеше , а летеше. Мислех, че е ангел. Къде ти - жив дявол. Обеща ми целия сват, че ще се оженим като завършим, а какво стана, замина в друга държава с един мухлъо, държава, която дори не съм  и чувал. Както и да е... Оттогава се зарекох да не поглеждам жена, защото мислех, че всички са еднакви. Преди два месеца обаче съдбата ме срещна с една красива млада дама, на име Мирела. От първия миг усетеих, че това е жаната на живота ми. Тя има моите очи, моята форма на лицето, все едно съм аз, но в женски вид - позасмя се леко Ханс и продължи - излизахме няколко вечери, разменяхме си ласки, винаги ходехме прегърнати и така две седмици, когато реши да ме запознае с родителите си. Заведе ме в тях и вместо да се зарадвам, че ме запознава с техните, аз останах като онемял , защото бях одрал кожата на майка й. Като ме видя, майка й, на вратата едва не припадна. Веднага ме покани вътре, а аз си помислих "да ето я тази, която ме е родила, каква съдба... да се влюбя в сестра си." Въпреки това тя запази самообладание и ме покани да вляза вътре. Разпита ме за родителите ми, откъде съм, какъв род имам и аз й разказах всичко с подробности, спестих й само това, че съм осиновен. Мирела ме гледаше изумено, защото никога не ме беше чувала да съм толкова откровен. По едно време дойде и баща й Иван, който не реагира, всякаш не ми обръщаше много много внимание. Прибрах се към полунощ, а лицата на тези хора не излиззаха от съзнанието ми. - Ханс отново спря и отпи от бирата си.
 - Какво стана после, как разбра, че са те, имаш ли доказателства - забързано го разпита Андрей.
 - Да. На другия ден реших да разкажа всичко на Мирела. Тя много плака като чу съмненията ми, че може би с нея сме брат и сестра. Тя е две години по-малка от мен. Помолих я ако може тайно да вземе биологичен материал от майка си и баща си и да ми го даде, за да направя ДНК тест. Още на същия ден ми донесе пликче с техни коси, аз направих заем и пуснах материала за изследване. След няколко дена имах резултат - положителен. Нейните родители се оказаха и мои родители. Сега и тя и аз много страдаме, защото никога няма да можем да бъдем заедно.
Ханс изведнъж спря и сложи слънчевите си очила. Другите го поглеждаха странно, но никой нищо не му казваше, защото нямаха право - нито бяха на тяхната маса, нито го познаваха. Единсвтено Андрей знаеше, че приятелят му вмомента плаче неутешимо. Той повика сервитъора и поръча по един сладолед, за да се разхладят в тази горещина.
- Да се охладим малко, че се нагорещиха страстите, приятелю - каза му Андрей и се усмихна.
- Добре... - тихо отговори Ханс и с ръка побутна очилата си, а с кърпичка изтри очите от горчивите си сълзи. - Имам проблем с очите, на светлини започват да сълзят - засмя се той отново и отпи от бирата си.ова време сервитъорът донесе красивия сладолед в изваяни кристални чаши и ги попита дали желаят още нещо. Ханс го погледна и запита учудено:
- Щастие продавате ли?
Но момчето се почувства неудобно и бързо ги остави да си изядат сладоледа на спокойствие. Тогава Ханс продължи своя разказ, защото виждаше, че Андрей изгаряше от нетърпение да чуе развръзката.
- Като разбрах, че съм техен син, реших да отида в тях на гости. Накарах Мирела да излезе някъде, защото разговорът щеше да е тежък за нея, макар че тя знаеше истината. Но аз исках да разбера защо са ме изоставили. Още с отварянето на вратата,  майка й Валя ме покани веднага вътре, поднесе ми кафе и бисквитки и започна да ме пита как съм, що съм, дали съм добре. Аз обаче не издържах и след втория й въпрос троснато станах от дивана и й заявих в очите, че знам истината. Че , знам, че те са ми родители и , че са ме изоставили,
когато съм бил малък. Тя остана без думи и без дъх, наложи се да й смъквам кръвното, тъй-като съпругът й Иван беше на работа. След като се осъзна, ме погледна и само промълви "Сине... " и заплака. Искаше да ме прегърне, но аз не й позволих, чаках си обяснението. Когато хептен се осъзна ми разказа, че не са ме изоставили, а в болницата, когато съм се родил, са ме взели от нея и след това са й казалаи, че аз не съм жив. Останах потресен. Не знаех кой лъже - тя ли или тези, които ме бяха отгледали. Каза ми още, че години не е спирала да мисли за мен, защото е знаела, че това не е истина. Крепяло я надеждата да съм с добри хора, в което сама се убедила вече.
Тогава не издържах и я прегърнах, разплакахме се и двамата, но в ума ми беше Мирела. Попитах я "И сега какво ще стане като обичам сестра си" . Тя заплака още повече и започна "Миличкия ми, в живота често се случват неща, които не бива да се случват, вероятно Господ е решил да ви събере, за да намериш нас и ние теб, вероятно я харесваш, защото прилича на теб, защото ви привлича кръвната връзка. Трябва да благодариш на съдбата, освен за хубавите моменти и за това, че те доведе при нас, защото ако не беше Мирела как щяхме да знаем, че всичко това сега не е сън." Аз се замислих и я притиснах силно до гърдите си, а тя захрипа като малко дете и не ме пускаше, сякаш щеше да ме удоши в прегръдките си.
- А какво стана с другите ти родители, те разбраха ли, че знаеш всичко - запита го с интерес Андрей.
- На другия ден се прибрах вкъщи , отидох при тях и поисках да поговорим. Седнахме в хола , направих кафе, бисквитки, сложих и горещ шоколад, те много обичат горещ шоколад. Тогава започнах направо. Разказах им всичко. Въпреки хладнината, която се опитваха да покажат пред мен от устата им се отрони въпросът "Ще ни изоставиш ли сега като знаеш , кои са другите" . А аз бях сигурен и категоричен "Никога". Прегърнахме се и заплакахме тримата, не знам от мъка ли беше или от щастие. Знам само, че никога няма да ги изоставя, защото те са всичко за мен. Всичката любов, която има в мен са ми я дали те.
- А Мирела?
- Вероятно не ми върви в любовта - усмихна се Ханс. - Ще взема да обърна резбата - тогава и двамата започнаха да се смеят.
- Имам една приятелка  - опита се да го развесели Андрей - Не е с дълга коса, както са били предните две, но е симпатяга и не е надменна. Може някой път да те запозная с нея.
Така в неусетни разкази двамата не забелязаха, че беше станало вече почти полунощ и механата се гласеше да затваря. Набързо си доизпиха бирите  и си тръгнаха. По пътя Ханс леко се олюляваше, но усещаше как на душата му беше някак леко.
- Май е вярно, че споделената мъка е полувин мъка - усмихна се закачливо на Андрей.
От тази вечер Ханс се промени коренно, отново върна себе си, стана същия весел човек както преди. Мирела идваше от време на време в хотела да пият по кафе, станаха много добри приятели. Държаха се като брат и сестра. Покрай тези кафета обаче тя се запозна с едно много красиво, русо, симпатично момче и скоро се ожениха. Андрей срещна Ханс с неговата приятелка, която имала  къса коса и страшно си допаднаха. След известно време Ханс вдигна огромна сватба. Покани всичките си родители, братя и сестри. Андрей му стана кум. Цялата рода заживяха весело и щастливо. Хотелският компелкс се превърна в един от най-търсените по морето. Приходите му надвишаваха дори тези на Фейсбук. Ханс придоби и част от собсвеността на хотела, купи си кола , къща на 4 етажа, взема при него всичките си родители - неговите живееха на третия етаж, биологичните му на четвъртия, вторият едтаж беше за Мирела и семейството й, а първия за Ханс.