Аз имах крила и летях
високо към свойте мечти.
Усмихната винаги бях
с огряни от слънце очи.  

Не вкусвах от сладкия грях,
правех на всички добро.
Превръщах сълзите на смях,
макар да ме срещаше зло.  

Понякога беше ме страх
от хорските думи за мен,
но с песен те ставаха прах
и пеех с крила всеки ден.  

Но както щастливо летях
веднъж в полумрака стаен
човек да се моли видях -
откъснах крилата от мен.  

Дарих му ги с малко тъга,
той взе ги и в миг полетя,
а аз с песента на уста
останах без свойте крила.

2023 год.  

 

Събудих се роден от любовта,
с усмивка ведра в моето лице.
Прегърнах те със чакаща душа,
обикнах те със моето сърце!  

Помилвах те и гушнах те до мен,
не искам никой да те нарани…
Дойде красива в тъжния ми ден,
за да усмихнеш моите очи.  

Пр:   През планини ще мина аз за теб,
ще те обичам докато съм жив!
Ще разтопя по пътя ни всеки лед,
защото ти ме направи щастлив.    

Заради теб душата в мен звъни
и рее се свободна всеки път.
А щом погледне в твоите очи
тя намира своя топъл кът…  

Заради теб сега съм светлина,
по-светла и от слънчеви лъчи.
И в мене всяка тъмнина
изчезва, щом до мен си ти…

Искра Хубенова

 Празна стая - няма никой,
само капчици роса
по прозореца се стичат,
гледат в моята душа.  

А там отдавна е студено,
мъгливо - има бури пак.
Лицето от лъжи ранено
потъва във тъга и мрак.  

И въпреки, че Слънце грее
в сърцето все е самота,
защото иска, но не смее
да вкуси твойта топлина.  

Понеже тя е забранена,
а ти все тъй от мен далеч.
Живея в стая заградена
с капки от тъга и скреж.

19.05.2007г.

Скучна сутрин - юлски ден,
на вратата някой чука...
Кой ли сети се за мен,
та дошъл е чак до тука?

Отворих...Ох,че изненада -
приятелка добра...усмивка...,
с прегръдки взе да ме напада,
"Влез, но нямам си покривка".

Налях й бързичко кафе,
добре, че имах и бисквитки
и с разтреперано сърце
разпитах я за всички битки.

Не бях я виждала отдавна,
от училище, още от дете...
От нея имах тежка рана
та плака моето сърце.

От мен тогава я прогоних,
и името й заличих...
Забравих я, не я запомних,
превърнах я във тъжен стих...

Но ето, че сега дошла е
и с мен си пийва пак кафе...
Познахте ли я? -  Любовта е -
мисли, че съм все дете...

1.10.2013г.
   

И след двеста, триста години,
когато пак се родиш,
когато щастие има
не бързай да се задомиш.

Малко след тебе ще дойда,
ще погледна във твойте очи...
Ще вляза тихо, на двора,
за да слушам как пееш ти.

Ще поседна на твоята люлка,
ще те гледам цяла в захлас,
а край мен ще ухае на люляк
и ще блика сподавена страст.

А щом песента ти завърши
ще докоснеш мойта мечта -
от минал живот, недовършен...
Ще ме познаеш ли? Аз тебе да!

2020 год.